Тиха вечер,
светлини омайващи търсят път във мрака,
но мракът, небесен и обсебващ,
жадно поглъща светлината.

Мъж излязъл на балкон,
подпира с длани тижестта си,
мислите издават стон,
трепват скулите му стари.

Там, някъде в нощта,
птиците не спят.
Там, някъде в нощта някой чака,
търси знак.
Там, докато нечие гнездо стои изстинало и пусто,
няма нищо стряскащо в това,
нещастен лай да прониже целия ти въздух.

Колко е лесно във едно лице да откриеш
радостното сияние на духа.
Колко е лесно във едно лице да откриеш
танца на онази восъчна студенина.

Колко лица има по света?
Когато усетиш нещо с цялата му болка и красота,
тогава знаеш, че го разбираш.

Луташ се с хора,
без хора, в агонизиращи вечери.
Целият си разпилян.

Толкова пъти губейки себе си си,
откривал истината за своя собствен аз.
Знаейки кой си отново забравяш,
отново задаваш въпрос.

И огън след огън прескачаш,
пилееш безжалостно младост и чест.
Вървиш с износени дрехи
и нещо като съвест проблясва едва.
Измиваш очите си,
поглеждаш си бръчките
и днес ти с мисълта оставаш сам.