Ние сме хора, ние творим,
пречупваме през нашите сърца лъчите,
изстреляни от чуждите тела.
Самотата е чувството за лъжа,
когато си бил излъган,
а всъщност си лъгал самия себе си.

Лъжата-отражение
на твоето отношение към самия теб,
те потапя с лекота в отровата на задушливото си ежедневие,
без да те пита, без да се интересува дали си готов.
Удар в гърба с мотика
или новината за смъртта на твой близък
не биха те накарнили толкова,
колкото ако си се отворил
и си се оставил да бъдеш разграбен, отнесен, проигран.

Като семе, издухано от вятъра,
непосято, неползотворно, изгубило обхвата си.
Напразно!
Знаеш, че си някой никъде,
безцветен, безутешен.
Преминал през всичките етапи на разцвета си,
откликвайки на всеки повей,
на всяка вибрация във въздуха,
си останал недовършен, слаб, неотзован.

Някаква нотка на търпение се гнезди в теб
от известно време, кара те да се усмихваш
поне веднъж на ден на падането на уморено есенно листо,
на някой случаен поздрав.

Никога до сега не са те предавали,
ти сам си се предал.
Усмивката ти днес е по-умерена от преди.
Днес тя има име-самота.

Оставил си я без подслон.Чия вина?
Моя?А може би още не е късно
да се качиш на вагона в движение?

Ти ми кажи.
Би ли бил немощен и губещ?
Живееш в мрака,
но през мрака минава пътеката
към новия изгрев.

Всичко подсказва, че родиш ли се отново
ще си същия, но друг - по-топъл и красив залез на живота.
Би ли опитал? Един съзнателно пропилян живот по малко.
И ще бъдем двамата победители с тебе.