Пъти,когато си ме молела да те разбера,
аз те слушах и го правех ,с мъка,
трудно ,но успях.
Пътите,когато бях щастлива,
когато слънцето ме галеше по меките крила,
когато аз летях и бях така безмилостно красива,
ти не ме разбра,ах не разбра!

Не искаше да чуеш песента на младостта ми,
на сълзата ми отронена без глас,
на смеха ми,
на усмивакта ми блага,
когато в мен се раждаше отново пролетта.

Звъняха,пееха,хвърчаха,
нежните ми чувства от любов.
И молех те аз само да изчакаш,
да не прорязваш радостта ми
с вик суров.

Но ти не чакаше,
напираше природата ти бясна на страха.
И искаше ти да ме откъснеш
да счупиш вазата със чудният ми цвят.

Усмивката ми ти можа да смачкаш,
замерваше ме с обвинения и срам,
но него неможа да игасиш безследно
него - безконечния ми плам.

Мечтите не можа да ми отнемеш,
как плачеше и стенеше сърцето ми в дъжда.
За миг изгубило възторга,
заспиваше то със умора и със страх.

Но сутрин,щом изгрееше небето,
щом станеше и видеше деня
то пак се връщаше при мен сърцето,
което не спря да вярва в любовта.