Постинг
01.04.2010 20:47 -
Kogato nqkoi si otiva
Те си отиват, онези хора,
оставят ни с опечалените сърца.
Предаваме им голите си чувства,
а след това те се сбогуват с нас.
Умираме от болка във сърцата,
и търсим зов във всеки ден и мрак.
Някакво лекарство е спасение, за да
замаже паметта на болната душа.
Откакто тях ги няма, онези хора,
във нашите очи заспива тишина,
която отговорът знае, но не спира
да пита всеки път " защо" и "как".
Защо когато радостта огрее
в градината със сянка и роса,
тя винаги безследно си отива,
напуска смеещите се като деца
цветя.
Когато щастието дойде, то винаги
настъпва с любовта.И гъделичка ни
по чувствата ранени, по чувствата
копнеещи за топла длан.
Когато то реши да си отиде, изгаря ни
пожарът на скръбта.
И много силни трябва да сме,много,
за да оставим щастието ни да продължи
по своя път.
И може би така е трябвало, и може би
така е редно, никога да не разбираме
защо онези хора са си тръгнали.
оставят ни с опечалените сърца.
Предаваме им голите си чувства,
а след това те се сбогуват с нас.
Умираме от болка във сърцата,
и търсим зов във всеки ден и мрак.
Някакво лекарство е спасение, за да
замаже паметта на болната душа.
Откакто тях ги няма, онези хора,
във нашите очи заспива тишина,
която отговорът знае, но не спира
да пита всеки път " защо" и "как".
Защо когато радостта огрее
в градината със сянка и роса,
тя винаги безследно си отива,
напуска смеещите се като деца
цветя.
Когато щастието дойде, то винаги
настъпва с любовта.И гъделичка ни
по чувствата ранени, по чувствата
копнеещи за топла длан.
Когато то реши да си отиде, изгаря ни
пожарът на скръбта.
И много силни трябва да сме,много,
за да оставим щастието ни да продължи
по своя път.
И може би така е трябвало, и може би
така е редно, никога да не разбираме
защо онези хора са си тръгнали.
Търсене
За този блог
Гласове: 31
Архив